Мървашко
| Мървашко |
Мърва̀шко или Марва̀шко е историко-географска област в Югоизточна Македония, днес разположена на териториите на Гърция (Егейска Македония) и България (Пиринска Македония). Основният поминък на мървашките села е бил рударство и железодобив, с които се свързва произходът на името Мървашко.[1]
География
[редактиране | редактиране на кода]
Най-общо казано, Мървашко обхваща планински район, включващ Южен и Среден Пирин, Славянка-Алиботуш, Стъргач, Сенгелова, Шарлия, Черна (Църна) гора, Сминица и Щудер.[2] Според Константин Иречек областта включва селищата между градовете Неврокоп, Мелник, Демирхисар, Сяр и Драма. Съгласно изследванията на Васил Кънчов северната граница на Мървашко достига до пролома Момина клисура на Места. Пак според него в началото на 90-те години на XIX век, административно Мървашко се поделя между четири кази, а именно: долините на Бродска река и река Серовица спадат към Сярската каза; долините на реките Буровица и Пещерник – към Неврокопската каза; долините на реките Белица и Пиринска Бистрица – към Валовишката (Демирхисарската) каза; а в Мелнишко остават само няколко селца по десния бряг на Пиринска Бистрица.[3] Областта Мървашко е била известна още като Демирколу, Демирджиколу или Демир кола (железарска, железодобивна област, околия).[4]
Като се основава на езикови особености, Стефан Салгънджиев приема, че мърваците населяват казите Сярска, Бараклиджумайска, Демирхисарска, Петричка, Мелнишка, Разложка (до Якоруда), част от Неврокопска и Драмска.[5] В тази област влиза почти целият някокашен Серски санджак. Според проф. Георги К. Георгиев Мървашко на железодобивната индустрия не съвпада с езиковата област Мървашко. Съгласно същия автор, определения от Салгънджиев обхват на Мървашко е твърде голям и не включва най-източните села от Южен Пирин – Ляски и Лялево, както и селата по северната и източната периферия на Стъргач планина – Либяхово, Възем, Белотинци, Вълково и Зърнево.[6][4] Подобно мнение изказва и Атанас Шопов, според който мърваци се наричат жителите само на тези села, които са пряко свързани с рударството и железарството.[7]
История
[редактиране | редактиране на кода]През XVI–XIX век областта е един от важните центрове на железодобивната индустрия в Османската империя. Археологическите изследвания сочат, че метал в този район е добиван през античността и средновековието. Според Страбон Филип Македонски е „получавал приходи от рудниците и другите богатства на тези места“ (между реките Струма и Места). Един от първите документи, който съобщава за добив на желязо в Мървашко е грамота от 1347 година, дадена на Светогорския манастир „Св. Лавра“. Според нея манастирът е получавал доход „от топене на желязо в Трилисион“ (сега Търлис). Известният пътешественик Хаджи Калфа споменава в средата на XVII век за богатата на железни рудници планина Беридие (Пирин).[8]
Османските власти взимат специални мерки за запазване на производството – отклоняват прииждането на турски колонисти, не налагат ислямската религия на местното население, за да ограничат миграционните процеси и поощряват заселването на рудари в тези земи. Професор Георги К. Георгиев предполага, че жителите на село Лехово вероятно са потомци на рудари от славянско потекло, преселени от Унгария и Трансилвания в средата на XVI век.[8] Подобни сведения дават Васил Кънчов[9] и Атанас Шопов.[10] В резултат на провежданата политика населението в областта чувствително нараства. През XVII–XVIII век стопанската му дейност е особено оживена. Самоковите в Мървашко по брой и производство надминават тези в Самоковско. Географското разположение на областта способства за бързото реализиране на произвежданите изделия на пазарите в Сяр, Драма, Зиляхово, Солун, Неврокоп, Пазарджик, Пловдив и на ежегодните панаири в Сяр, Неврокоп и Търлис. След Руско-турската война от 1877 – 1878 година железодобивната индустрия в Мървашко запада поради проникването на по-евтина западноевропейска промишлена продукция на пазарите в империята. По-голяма част от мърваците се изселват в други райони на българските земи.
Селища
[редактиране | редактиране на кода]До края на XIX век мървашките села са многолюдни и купни с облик на малки градове. Къщите са здрави и удобни с обширни дворове. Основни центрове в Мървашко в миналото са селата Горно Броди, Баница, Старчища, Търлис, Кърчово, Крушово, Лехово (днес на гръцка територия) и Гайтаниново, Тешово и Пирин (днес на българска територия).[11] Днес повечето мървашки села и на гръцка, и на българска територия са със затихващи функции.
Етимология
[редактиране | редактиране на кода]Според най-разпространеното схващане в българската наука, името Мървашко произлиза от диалектното мъ̀рва – ситен прах от дървени въглища. Мърваци първоначално се наричат въглищарите, а по-късно всички, които се занимават с железодобиване или със занаятите, свързани с него. След това и областта се нарича Мърва̀ка, Мърва̀шко.[12]
Вижте също
[редактиране | редактиране на кода]Бележки
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ Енциклопедия „Пирински край“, том I. Благоевград, Редакция „Енциклопедия“, 1995. ISBN 954-90006-1-3. с. 596.
- ↑ Георгиев, Георги К. „Старата железодобивна индустрия в България“. София, 1978, стр.131.
- ↑ Кънчов, Васил. „Избрани произведения“, Том I, София, 1970, стр.227.
- ↑ а б Георгиев, Георги К. Железодобивната индустрия в Мървашко (планината Алиботуш и съседните и планини). София, 1953. с. 9-10.
- ↑ Салганджиевъ, Стефанъ. Лични дѣла и спомени по възраждането на Солунскитѣ и Сѣрски Българи или 12-годишна жестока неравна борба съ грьцката пропаганда. Пловдивъ, Печатница „Трудъ“ на П. Бѣловѣждовъ, 1906. с. 109 – 112.
- ↑ Георгиев, Георги К. „Старата железодобивна индустрия в България“. София, 1978, стр.131.
- ↑ Шопов, Ат. Из живота и положението на българите във вилаетите, София, 2011, стр. 103.
- ↑ а б Георгиев, Георги К. Железодобивната индустрия в Мървашко (планината Алиботуш и съседните и планини). София, 1953. с. 21-22.
- ↑ Васил Кънчов. „Избрани произведения“, Том I, София, 1970, стр.107 – 108.
- ↑ Шоповъ, А. Изъ живота и положението на българитѣ въ вилаетите. Пловдивъ, Търговска Печатница, 1893. с. 114.
- ↑ Кънчов, Васил. „Избрани произведения“, Том I, София, 1970, стр.227.
- ↑ Иванов, Йордан Н. Местните имена между долна Струма и долна Места : принос към проучването на българската топонимия в Беломорието. София, Издателство на Българската академия на науките, 1982. с. 162.
